Емил Стойчев

Емил Стойчев (р. 1935) е една от най-значимите фигури в българското изобразително изкуство от втората половина на ХХ век.
Неговото първо явяване пред публика се случва в тази сграда, когато през 1961 г. на емблематичната Първа младежка обща художествена изложба той излага две свои творби. Изложбата има славата на първото по-значимо размразяване в изкуството след смъртта на Сталин и Априлския пленум на Българската комунистическа партия (1956). Тук той излага наред с автори като: Атанас Пацев, Веса Василева, Георги Баев, Георги Божилов, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Иван Стоилов – Бункера, Йоан Левиев, Лика Янко, Любен Диманов, Мария Столарова, Светлин Русев, Тодор Цонев, Христо Стефанов, Янаки Манасиев, Александър Дяков, Валентин Старчев и др., чието поколение ще бъде наречено „априлско“ и което през следващите години ще създаде новия облик на българското изобразително изкуство. Стойчев е разпознат като явление още с първата си самостоятелна изложба (1965) от такива критици и наблюдатели на художествения живот, с усет към новото, като Кирил Кръстев, Владимир Свинтила, Димитър Аврамов...

Този типичен градски човек и художник започва като пейзажист. Откъм средата на 1970-те г. фигуралните персонажи, населявали досега спорадично неговите пейзажи, пейзажни (или тематични според Аксиния Джурова) композиции и интериори, ще станат доминиращи с коренно променена роля – ще бъдат основен организиращ център, около който ще се разиграва „сюжетът“ на композиционните му решения.
Емил Стойчев ще се превърне в разказен, притчов художник, което качество ще запази и досега. Новата промяна започва с разработките и експериментите в портретния и автопортретния жанр. От класически портрет платното се превръща в портретна композиция:
„Портрет на Атанас Яранов“ (1975), „Портрет на Георги Чапкънов“ (1976) и др. Картината започва да се превръща в ребус, в смислово поле, а психологизмът на човешките образи е от решаващ интерес.

Последните повече от 30 години Емил Стойчев дели времето си между Париж и София и продължава да работи. С течение на времето от широките пространства на своите пейзажи и композиции той сякаш бяга и се прибира в ограничения кръг на едно интериорно пространство, както и самият той става все по-затворен и по-самотен: предпочитам ледения дъх на самотата, казва художникът.

Образният език на Стойчев става все по-загадъчен и труден за проникване. Той се опитва да споделя с нас, разказвайки ни притчи.
Но защо е този усложнен език, сякаш пречка за споделяне, отколкото в помощ? Всъщност, защото само така могат да бъдат отправени послания, това е езикът на посланията – повече остроумна и завоалирана игра, ребус, игрословица, гатанка, отколкото теза.
Емил Стойчев не е морализатор, той е скептик, отнасящ се повече с насмешка и иронична усмивка към активностите на живота, нашите борби, възходи и падения.
В една картина трябва да има тайнственост, загадъчни неща, казва Стойчев. Тайната е изкушаваща и привлекателна, докато остава тайна.
Когато тя се разкрие, става просто баналност. Т.е. към тайната ние може да бъдем само насочвани.
И единственото откритие, разбулване, което си струва, е нашето откритие и нашето разбулване, енергията, вложена в него.
Това е простата икономика на тайната.

Емил Стойчев е един от тези неистови герои на нашето съвремие, опитали се да се освободят от хватката на света и неговите условности, съобразявайки се с които живеем. Една илюзия, и по-добре тя да бъде красива…

Иво Милев, куратор